|
|
 БЛОГ/ Blog 13:04 |
|
|
Какво стои зад портретите на Неви (продължение) |
И точно в това виждах огромния стоицизъм на Неви. Трябваше голям кураж, огромен guts да обичаш нещо такова.
Лесно е да обичаш мил човек или интелигент, лесно се захранва любовта към някой по-висш, която отива към по-високите вибрации. Трудно е да обичаш простак, трудна е любовта, захранвана от по-ниските вибрации. А книгата (която по-късно разбрах, е правена за пари, т.е. измислена е с комерсиална цел – абе не съвсем е така, хубава е книгата, много оригинален автор е К. К.) – улавя “рокерския “ дух” на нашето време да се влюбиш точно в лошо момче с дух на разбойник, затворник; тези магьосници пропагандираха че нищо не трябваше да стои на пътя ти, че може и да убиеш даже. Те самите се скъсваха да се нараняват физически, да си правят гадни номера и препъвания – редовен номер беше да изскачат иззад ъгъла, стряскайки и плашейки човека, с цел да го грабят от силата, която си бе натрупал – всъщност една от странностите в “Икстлан” бе, че човек трябва да свикне с ЛЪЖАТА ,че живее в свят на измамници, и затова трябва да забрави за нежните чувства и да се концентира над реалността. И така, дон Хуан редовно сплашваше така ученика си, като му въртеше именно ГАДНИ номера. Като гледам, всичко това после се вля в целия свят на бойните изкуства, анимаците и компютърните игри, типът герой или героиня, преследващи Силата, обаче трябва че книгата е доста по-дълбока, и последва голямо изопачаване на идеите и. Ако беше суперелементарно всичко като тия игри, които споменавам, не бих си губил времето с него и Неви.
Тя толково много се смееше и говореше, пропагандираше егоистична любов към живота, хапването, понеже и д. Х така правеше, и в същото време очите и бяха като насълзени и плътният и глас, който беше Уникален, за мен от друго измерение, дрезгав от пушенето, се пречупваше. Трудно беше да се обича д.Х., затова се чудех на стоицизма и, както вече казах.
Другото, което ме побъркваше от омраза към тази брошура бе, че като цяло тя прокарваше адски мачистка или мъжкарска философия. Където се споменаваха жени или женско поведение, то беше само с подигравка. И аз години наред си блъсках главата над въпроса – “добре, аз обичам Неви, но трябва да се отрека от рисуването, защото това че съм художник само тя би се подигравала. Има само един начин да я спечеля – да стана МАГЬОСНИК. Да и докажа, че съм ЕДИН ОТ ТЯХ, от тази компания на Хенаро, ла Горда, Жозефина, Лидия и другите с мексикански имена, към която Неви принадлежи.. Дотук добре, но за тази цел трябва да премина през учението – при тях в степта - а как в качеството си на трансдженсдър бих могъл да се внедря срде тях? Сред тях нямаше трансджендър. Жените там бяха суперсилни, истински войни, с мъжка психика, бих казал, но за съжаление – жени. Д.Х. казваше че от тях излизат сто пъти по-добри магьосници отколкото от мъж, и там за състоянието транс, сънуването, медитацията и пр. женсото е много по-добре устроено - заради менструалния цикъл и матката, която “побира” информация, въобще той си уважаваше жените и ги смяташе за родени магьосници – това на което един мъж трябва дълго да се учи, те по природа го имали; много по-талантливи, по-издържливи; а селските закачки се отнасяха главно за жените от “обикновения народ”, не за магьосниците. Да, но аз не исках така, исках Неви да ме обикне като мъж. Не знам защо, но дали заради агресивния език на поредицата книги, те ми се виждаха тогава анти-гей (искам да кажа, несъвместими с този тип чувствителност) и точно тук се роди най-голямото ми вдъхнивение – да ги преобразявам непрестанно във фантазията си точно като една гей-история (за Любов, разбира се, не за секс). Точно от отричането, от най-големия неуют и несъвсестимост на една идея в рамките на нещо черпя най-голямото вдъхновение. (както направиха “Планината Броукбек” – за каубои – ама колко години след случките, за което разказвам, и без всякакви философии, то…слаба работа…сравнението не е подходящо, толкова много имаше пълнеж в К.К., подлежащ на преобразяване; просто случайно давам първия попаднал пример).
Точно странното на този герой индианец бе, че той от една страна бе селяндур, и затова разбиранията му за много страни от живота и коменатите му бяха УЖ като на селяндур – и…именно това уж – това сякаш бе маска, и непрекъснато се правеха задявки и алюзии с това че той е…ФИН! В него имаше ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, тънкост на душата и мисленето сто пъти по-голяма отколкото на кой да е “интелектуалец”, той просто ги биеше по точки – в него имаше всичко което имат и те, само че много, много повече, по-чисто и по-достойно, защото той нямаше гордост и тщеславие (за користолюбие въобще не може да става дума)! Като гениален човек, на който не му пука че е гениален и светът няма как да го открие. А аз до този момент бях закърмен с много стойонстна литература, бях се явявал на олимпиади по литература. И при все това така да ме впечатли, че досега не смятам Икстлан за книга, КАКТО НЕ СМЯТАХ Неви за човек. а като нещо ИЗВЪН. И, не на последно място – при ЦЯЛОТО отричане на зап. Култура и понятието “идкуство” човек оставша с впечатлението че д.Х е…актьор.
Сега стигам сега за най-необичайното нещо – че от много взиране в цялата тази пустош, самотния, монотонен вид на планините човек разбираше че зад тях се таи..идтънчения свят на някакъв Аристократизъм, човек започваше да Копнее за английски порцеланови чайници, за Уюта на постиженията на западната цивилизация…не че копнееше((човек повече се доближаваше до тях така, от тази крайна точка на земното кълбо, отколкото ако беше при тях. И ЗАЗВУЧАВАХА С НОВА, НЕВЕРОЯТНА СИЛА НЕЩА КАТО ДА ИГРАЕШ СТЕП КАТО ФРЕД АСТЕР!!! Или да бъдеш конте, да имаш съвсем творчески, ама нечовешко творчески и новаторски подход към носенето на копринената кърпичка във врата! Да си спомниш за нещо такова в разгара на гродните като война събития…това е както да се хилиш че Неви живее на Миджур, разбирате ли??? Но едновременно с това – да се влюбиш в кърпичката и чайниците двойно повече, с любов последна и далечна, като на разделен любим! Да осъзнаеш прелестта и, и да станеш любовник двойно повече, отколкото някога си бил когато си бил в цивилизования свят. Точно защото е Забранено!! Целият свят на ухажването, парфюмите…а сили не ми стигат да кажа по какъв начин ЗАЗВУЧАВАШЕ и на каква нота, лесбийската тема. Имам пед вид – да обикнеш война който е с теб в пустошта, по този начин! Точно защото лесб. свят е възможно най-отдален от книгата, та в него дори герои-жени нямаше.
Не исках да кажа че в теб се е появявяало копнение към връщане на земята, съвсем не. Исках да кажа че в един момент на садо-мазо играта, когато стоиш вързан за кол, примерно, и д.Х те бичува, ти ПРОЗИРАШ че ТОЙ е Фред Астер!!! И ако го обичаш достатъчно, и ти би могъл да бъдеш. То целат на всичко е това – ТИ ДА СТАНЕШ ФРЕД АСТЕР. И че всичко което се случва там, в “обичайния” свят, има аналог на тази планина. Тези индианци имат връзка точно с красивото и истинното, само че в много по-верен и величав вариант, отколкото ние, жалките бели.
Сега, аз не искам да се прокара тук мисълта – “и аз прозирах че д.Х ме бичува за мое добро, за да позная себе си а не е искал нищо лично или лошо да ми направи” и точно за това го обикнах; това е една мисъл традиционна в С/М и лтературата, която вече тогава ми беше неприятна, и аз въобще не съм искал да бъда с негов учиеник. За мен той си е едно говедо и ще пребъде такова. Точно защото съм маниак на тема свобода страдах така. На мен 90% от стереотипните неща, които се прокарват в дадено течение, ако вземем С/М примерно, са ми неприятни, дразнят ми слуха, защото са като бонбон лош вкус. Именно понеже съм страдал много и са ме тормозели и подигравали много, ми е като празен звук в картонена кутия това, че някой трябвало да ме бие, па било и с думи. Още тогава като късах листята на книгите и скърцах със зъби от омраза, се заклех че ще стана поклонник на нежността и благите думи във всяко едно отношение и ако имам ученици за каквото и да било, с перце ще галя главите на хората и от устата ми ще се излива само мед. По моему, хората които са по-талантливи от останалите са като диви животни и точно едно диво животно не трябва да се удря – нито елен, нито вълк. А става само с обич и ласки. И виждах отражения на книгата навсякъде отвред в културата, особено хипарската. Жените виждаха отраженията на всичко само като придатък на мъжете; ставаха “войни” само като преспиваха с мъже. И като гледах филма “Дорс” в който Джим Морисън много, ама мноо Гениално се държеше и в качеството си на надрусан гений се държеше ужасно с бедната си женичка, и казваше че патицата става просто за клане, (както и всички слаби хора за д.Х сатавха просто за клане), а убитите животни – затова са ги и убили, за да ги изядеш, защото са били толкова глупави да умрат - и до тоя гений можеше да се доближиш само ако се чукаш с него, аз скърцах по същия начин със зъби от омраза към Джим Морисън и се заклех пред себе си да стана противоположнен на това, да създам друг герой, който да даде огромно добро и знание на хората, но по благ и нежен начин, и целият свят да се преклони пред него. Да се влюби както в предишните идоли никога не се е влюбвал, с обич по-духовна, обхващаша всички други обичи, и страстите даже, включвайки в себе си всички страсти през които е преминало чов. същество, и този герой да бъде мъж! Да бъде мъж от нов тип. Да, плачех от омраза но тоя филм “Дорс”, наистина сълзите ми се стичаха и не една клетви съм си дал. И после се чудех какво да казвам на приятелите си, когато след светването на лапмите ми казваха “Абе, след тоя филм съм като болен…(от възхищение) и аз викам : “ами и аз съм като болен! :)))))
Знам че всичко това става много дълго, но няма как се съобразявам с очите или търпението на четящите - темата е много дълга. Искам да знаете, и сигурно личи, че ми е много досадно да пиша за всичко това. Защо ли – защото любовта към Неви е изстинала. Не исках да пиша. Но исках да се знае какви емоции стоят зад картините с Неви. Исках да заобиколя темата, но след много двоумене разбрах че не мога да премина към следващия етап, любовта ми към к.д.ланг, без да обясня за периода Неви, защото всичко е навързано и слято с такива здрави въжета…Разбирате ли, огромната ми почуда, възхита, това което се дивя на Бога, на товорчеството е именно следното: Че Новото, Свежото, което е като жива глътка вода, нежна пролетна вода на изгледнял странник – е като сянка – противоположното на това което ти е “Опостылело” (руска дума - значи “писнало”, или много емоции и болка, ненужни и напразни си отправял. Ти често хлътваш по противоположното на това което е било досега. Ръката сама кривва натам, към живота - и този момент на РАЖДАНЕ на новия стил е мистерия – то е МИГ – като раждането на ново коте или др. животинче, ако сте наблюдавали – то просто се ПОЯВЯВА изниква ОТНИКЪДЕ!!!!! Лепкаво още, толкова свежо, в него няма нищо уязвимо даже, то е САМАТА РАДОСТ! Един миг, едно стръкче нещо, едно нежнозелено зачатъчно листенце, изникващо се от пъпката в най-ранната пролет. Не можеш да уловиш мига в който то се появява. Цялата болка на нещата които си преживял и си мисел че са ти писнали, и са били монотонен тормоз за тебе с дни…се преобразява и превръща с ранен утринен лъч, който измива, отрича черното. Има приемственост между любовта ми към Неви и тази към к.д.ланг, но тя е пак такава приемственост на смешното….Съпоставянето го прави.
Е, какви емоции са запечатани в портретите на Неви, нима ще кажете отрицателни, след като за толкова скърцане със зъби от омраза говорех…Наскоро четох една екстасенска, когато една жена и показвала картините на своя съпруга си, екстрасенската си казва “Гледам ги аз…и виждам цялата болка и изпитания на този човек. И как той ги е отпечатал върху платното, целия си каменист земен път…И си казвам, кой ще си купи такава картина, не трябва това нещо да виси по сетните…” И по същата причина разните там окултни школи не гледат с добро око на творчеството. Така, пълни глупости. Не знам за другите худ-ци, може те и болката да са си отпечатали, но – аз бягах от нелепата и болезнена действителност с Неви. В опияняващо краисви чувства, и всичко ставаше любов, когато я рисувах. Бях щастлив, смеех се от щастие през цялото време. Когато бях сам; когато бях с нея бях нещастен. Тя от самото начало ме набеди за “луда”, защото хомосексуалните връзки били нещо неестестевно. Но точно говорех за това как нещо като СЯНКА , като противоположното на нещо друго може да блесне като светкавица с Нова Светлина.
Целият свят, само като си помислях за Неви, само като си помислях за миг за крайчеца на врата и, където опират късите руси коси, за някоя нейна бенка, така домашна и невръзваща се с този суров свят на пустошта (боже, как е издържало това същество учението при индианците????) – и от тази мисъл ВСЯКО ЕДНО НЕЩО, всяко ПОНЯТИЕ, се окъпваше с нов смисъл и светлина. Нпаример понятието “мошеник”. Или – “вале”. Вале, играещо на карти в купето на вагона на влака. Та само това е тема за хиляди, ама хиляди интерпретации. Или пък вода – водолей, който лови с голи ръце риба. И всяка картина представлява това – пътуване, където главният герой е екшън героят Неви, главен мошеник и картоиграч на страната Шарташ, героят който скача от вагон на вагон и стреля, който може и да е доктор в бяла престилка, а под престилката - томахавка…И се преоблича като кукла в театър. Всичко “светско”, като да ми кажат че Неви ще ходи на театър и си е сложила парфюм зад врата…(вратът, който познава въжетата на бича и е стоял вързан твърде много дни в зазиданатас вар стая в Ню Мексико…)??? Какъв парфюм? Аз просто наново се влюбвах в понятието “да отидеш на театър” или поняитето “парфюм”, сакаш бях новородено, никога не познавало такива действия.
Само от това че тя веднъж яде обикновени бисквити, че роди картината “Учителят Пеле” – той учи хората на някаква техника, дразнейки ги с обикновена бисквита. Всъщност ситуацията в реалността бе гадна за мен, но точно това бяха картините – те унищожаваха болката, като Не Говореха за Нея, а представяха нещата така сякаш се е случило нещо съвсем друго, сякаш аз отавна съм в света на Неви и сме големи приятели с нея. Не съм разказвал за болката в тях – всъщност тогава аз за пръв път се нахвърлих да я прегърна и за няколко блажени мига прегръщах мекото и тяло, като кифличка под брезентовите дрехи, стоейки на колене до стола, на който тя седеше в къщата на Авето. Авето влезе и каза “Ама какво правите???” и за изкивах с най-щаствилия глас “Прегръщаме се!!!!” Обаче се оказа че Неви дъвчеше обикновена бисквита зад гърба ми. И прегръдката бе спряна, за да се поправят трохите и да се вземе друга. Шанс за втора прегръдка така и не получих през годините. Но – ако щете вярвайте – бях убеден тогава че Неви го прави, за да науча техниките на магьосничеството. Това да видиш Неви като момиче – това беше безумство – но най-сладкото безумство. То като малко сладко омайно нещо стоеше там в ъгъла, скрито в една стая с много предмети. Никой не би си помислил да го открие. То би било наградата за всичко преживяно, но някак мисълта все не стигаше дотам, претрупана с толкова шкафове от съображения и неща, и точно в това е магията, че не стигаше, защото така живо се запазваше малкото тайно нещо.
Да, идеализирано възприемам всяко изказване на кой да е човек и си го разбирам по своему, например, каза ми Авето веднъж “Ти защо не си пуснеш дълга коса бе Джордж?” И аз бях убеден че иска да каже – За да напреднеш в магьосничеството. За да можеш да я сплиташ на плитки като индианците и повече да заприличаш на тях. Каква досата – сивата реалност! “За да промениш малко нещата…да се почувстваш като жена. Не ти ли омръзна да не те разбират?” За твое добро в реализацията – в светския живот. Повече ще ти върви, ако действаш така, както действат болшинството хора. Сега знам че Авето и Неви са 100% обикновени хора с най-стандартни разбирания за това как е редно да се живее. Разбрах го някъде през 1995 може би. Но тогава направо игнорирах такива неща, сякаш не съм ги чул и си мислех че е някакво артистично изказване с подтекст, а не говори сериозно.
Трябва да ви кажа, че много трудно се живее така като мен – като дон Кихот. Вятърните мелници и виждането на нещо, което “го няма в действителността”. Мечо ми казваше – Дж., трябва да свикнеш постепенно с мислта, че ще срещаш в живота главно прозрачни за тебе хора…Прозрачни? Нали тогава нещата се състояха именно в това че хората около мен бяха като непробиваеми твърдости – inscruitable. Авел медитираше, цепейки дървата в двора, после погледът му се пресрещна с този на Анжела, и когато се натъкна (като всеки индианец) на стената на нейното ежедневие и посърна. (не съм с такова самочувствие да смятам че съм като този Авел от книгата “Къща от зора”, но вътрешно съм оприличавал Авето на Авел винаги, и ми хрумна сега). “Обичайните неща от живота” не са прозрачни за него, обратното, непробиваемо е. И тогава не разбирах защо мечо говори така. Та нали същността на нещата бе в ниското ми самочувствие, в ролята ми на подчинен или слуга, боготворящ тази Загадка; и такива загадки, които боготворях бяха не само тези двама души, а ги е имало десетки…За периода околок тези две момичета аз считах за извънземни всички хора, по някакъв начин свързани с тях, с часове измислях истории с тях и за тях, макар и да не ми харесваха никак повечето – но няма как, трябваше да се смиря, защото Не Бяха Хора – приятни са ти или не – и бяха част от “Шарташ”.
И преди ми се е случвало същото, такова неосновано на нищо боготворене и измисляне на какво ли не, при предишната ми любов към едно момиче, моя съученичка, и всичките и приятели от компанията и. Та те бяха обикновени момичета от 8-ми клас, които слушаха ню-уейв и ми се подигвараха ужасно, наричаха ме Ани-лайното и ме гонеха непрекъснато, а аз бях убеден че едната е двойник на Саймън ле Бон от Дюран Дюран, а другата на Борис Бекер (и тук говоря не за любимото ми момиче даже, а за ужасните и дружки!), и че те живеят някакъв отдалечен и тайнствен живот и се силех да си го представя, и се чувствах недостоен да се доближа…Те не са свирели на пиано, аз бях този който свирех, или да са били умни или нещо подобно…просто един куп кокошки можеш да наделиш с всякакви достойнства - любовта те отвежда в какви ли не вълшебни страни на крилете си. Но никога не съм могъл да прозра цялата нелепост и безсмисленост на тези заблуди, действия…защо Господ ги дава……Вижте, наистина не се сърдя в момента, не само че не роптая, те са такива каквито са; Господ бе направил ситуациите точно такива, каквито трябва да бъдат. Особено сега след толкова време нямам и грам болка.
Портретите на Неви днес, след като ги бях оставил известен брой години да престоят без да ги гледам, и през това време ми се промени стила, ми звучат сега адски свежо. За мен тоди период е най-добрият, мощният и плодотворният щи се тонася до рисуване. Напарво тращи радост и обезумяло Щастие, далече литнало в небесата ренесансовско самочувстие, сякаш скачаш по облаците награбил сладка вафла в уста и се смееш, смееш, смееш…сякаш звучат като гръмки тромбони и победна музика. Питам се не е ли величината на болката отвъд картините, в реалноста, която е обратно пропорционалната величина, която измерва степента им на свежест, радост при рисуването, новаторство. Това е гадно, защото аз по този начин повече не мога да виждам хората, и съответно, не мога да страдам толкова бурно за същото. Способността ми да виждам вятърни мелници, принцове и принцеси се изпари, и заедно с тях купища измислени проблеми от подигравките им, които си навличах. (искам да кажа, проблеми, сътворени от мен – те не са измислени, имаше ги – но те са плод на самия мен). Колкото повече бях нещастен в живота, толкова бях щастлив с четката; помня една незабравима нощ с мексиканска песен която записах от радиото и просто умирах за нея, превъртах я по сто пъти, и едновременно с това се раскъсвах от двете щастия едновременно, защото рисувах лицето на Неви и голото и тяло, и се чудех кое по-напред да правя…бях лудо, лудо щастлив!!! Не искам да има такова съотвествие м/у унизителна реалност и пр., защото сега съм намерил токова баланс и вече не съм такъв, (за съжаление?) – но как – това значи ли че по-лошо ще рисувам и безвъзвратно съм е отминал този прекрасен сън на младостта….
Имах тогава блажено упражнение което правех непрекъснато, само като си помисля и изпитвах радост – прсото да си представя лицето на Неви или част – бръчиците, правият нос, високите скули, тези златни, силно светнали като на тигър очи с искрици – и да ги свързвам или сливам с всяка нота от песен – и се получаваха милиони съчетания…и много от песните, ако бяха рок балади (тогава зарязах ню уейва и пънка защото Неви беше от единиците редки хипари дето слушаха Битълс, Дорс, Лед Зепелин и пр. – това връщане назад при задръстеното също беше много смешно), или тия мексикански песни, беше…все едно че сме братя с Неви по оръжие…аз бях учителя този път, и на нея отреждах най-добрата роля – тя да страда, тя да добива по труден път радостта – не че аз го правя да стане така, не, не точно съм влизал в ролята на улчител, а по-скоро на Отразяващ Събитията Човек – нейните сълзи гледах, през нейните очи плаках, за два реда се преобразяваха светове пред мен и се радвах само с нея и за нея – You cried for mercy, when you think you’ve lost your way and set yourself on island in the sky…but find the strength and you will see that you control your destiny…Take me with you, take me far away!” То просто не може да се опише, защото на думите Take me with you мелодията придобива някакъв съвсем сенчест и мрачен обрат (точно в противоречието между мелодия и текст, и оттам намирането на нов странен смисъл са нещата). Сякаш досега пеещият се е преструвал и е пеел спокойно за някакъв познат, който му е ученик, и със самообладание е отразявал сълзите му, и изведнъж се подава истината за копнежа му по него, и цялата далечност на този ученик от него, и изкрещява като птица да го отведе със себе си, както изкрещява грозното патенце, когато се тътрело само през тресавището и видяло в небето лебедите да летят в небето, като подозирало дълбоко в себе си че е едно от тях…но нощта сега е толкова дълбока, че не и се вижда края. А после изведнъж се говори да seven ships across the border, spread your wings across the sky. Take your time and see – you’re the one the owns the key, seven ships will pass you by”. И под този който има в себе си ключа, имах пред вид точно златнокосия Пеле!
Мисля че отразих само малка част от най-важното, при това го написах много лошо…имам да допълня още малко по-късно, и тогава ще премина към това как се роди прехода от единия период, Неви/Карлос Кастанеда, към следващия, “тъмносиния” период (к.д.ланг).
|
24 Януари 08, 13:04
 Коментари (5)
|
|
GEORGE ALEXANDROV/ ДЖОРДЖ АЛЕКСАНДРОВ 
