|
|
 БЛОГ/ Blog 12:19 |
|
|
Gender rainbow/ транссексуалност |
Отдавна вече в западната философия, лингвистика, литературознание се е разпространил възгледът, че хората вече не могат да се разглеждат като представители на два рязко разграничени пола, два полюса – мъжки и женски, а че между тези два абстрактни точки – крайна женственост и крайна мъжественост има конитуум, пространство, поле, и всеки човек се намира в някаква тъчка върху този континуум; в зависимост преди всичко от психическото си самоопределяне (първо) и донякъде природни дадености (доколкото хормоналното разпределение на естроген и тестостерон е най-разнообразно у хората, а самоопределянето зависи до голяма степен от него); като първото и второто не бива да се смесват. Някъде върху този континуум се намират и гей-идентичностите – гей мъжете и лесбийките, както и транссексуалните.
Един вече изключително разпространен възглед, и заслуга за него има преди всичко феминизмът, претърпял голямо развитие в последните 3-4 десетилетия, е че предметът “жена” не съществува; че “жена” е понятие, и то социално понятие, което е измислило обществото. Човек не се ражда жена, както не се ражда и мъж, а жена или мъж “се става” (в резултат от целенасочено възпитание), защото така е казало обществото. Феминизмът се бори със стереотипите на това общество.
Като следствие от тази теория много от философите казват че половете са повече от един, и различните хора виждат “дъгата от възможни полове” в различен брой цветове (възможности). За някои броят от полове е осем, като ги назовават по най-директен начин в пряка връзка с сексуалната ориентация, и тези полове са следните: хетеросексуална жена, хетеросексуален мъж, лесбийка, гей-мъж, бисексуални жена и мъж и транссексуални – жена към мъж и мъж към жена. Някои лингвисти вече усещат напрежение от факта, че родовете в езика са само два и не могат да отразят тази дъга от различни възможности, и сме на път да предложим граматическа форма за трети пол – няма да отрази цялата дъга, но поне ще може да определи хората които се намират точно по средата на дъгата и им е трудно да се самоопределят като мъже или жени, и не са нито едно от двете. Както се забелязва, някои виждат лесбийката като “не-жена” (хетеросексуална жена е едно, а лесбийката – друго), което може да се стори странно и направо да ядоса много жени (забележете, според мен само жените ще се ядосат – забелязал съм че мъжете далеч по-благо и толерантно възприемат тези теории), при това както хетеросексуални жени, така и лесбийки. Защото болшинството от тях акцентират в живота си именно на женственоста, и това да “бъдат жени” означава изключително много за тях. Както лесбийките, така и почти всички хетеросексуални жени са големи фенове на всичко женствено ( затова и лесно вече се прескача от категорията хетеро-жена към бисексуална – все повече хетеро-жени опитват връзка с човек от собствения пол) – защото именно под влияние на феминизма последното десетиление –от 1990 до днес) протече абсолютно под знака на женствеността. Стана модерно да си жена, във всички отношения. Никога в историята наборът от женски качества не е бил в такъв подем, и то социален, и никога мъжествеността – в такъв спад. И точно понеже тези неща вече се утвърдиха след най-широк кръг хора и придобиха масова популярност (почти няма филм или сериал, в който жената да е стереотипна), твърдението, че лесбийката всъщност може и да не е жена, а нещо друго, и че тя има нужда и от друго самоопределяне (защо да има нужда, при положение че понятието “жена” е в такъв разцвет, а мъжествеността е “аут”, т.е. немодерно), звучи противоречиво. Но всъщност това отново продължение на феминизма, просто тук говорим за две леко различни течения на феминизма. Както мейнстрийма на феминизма, който въздига в култ женствеността, така и по-крайното крило, произтичат от едно и също желание – жената да не бъде повече оръдие или безгласов инстумент, чиято идентичност и набор от качества, който “трябва” да притежава да се определя от патриархалното и еснафско общество (от стар тип).
Една от първите, която смята че лесбийката е отделен пол същество, е Моник Уитиг. Според нея понятието “жена” е сексуално обусловено – жена се става тогава, когато се спи с мъж; под покрива (крилото) на брака (обикновено христианския брак). Обикновено при първия сексуален контакт с мъж. В момента на този акт двата пола се разграничават по-рязко то всякога. При един хетеросексуален акт мъжът става повече мъж, а жената – повече жена. Докато жените, които спят с жени и се влюбват само с жени, не са жени. (и в това твърдение се има пред вид не само мъжествено изглеждащите лесбийки – буч, а всички лесбийки – просто защото лесбийството само по себе си означава отказване да живееш и действаш по стереотипите “за жена” на старото общество). (последното твърдение не звучи в устата на Уитиг никак негативно, макар че може да се възпиреме от много жени негативно или като акт на някакъв странен мазохизъм). Самата Моник Уитиг е женствено изглеждаща лесбийка, която ползва женски род за себе си, но в разказите и има доста герои(ни), чиято полова идентичност е някъде по средата на дъгата, и авторката прави доста, за да се размият границите. Последните десетилетия се отличаваха със следното:
Вече сигурно всички се питат – “Абе, Джордж, шегуваш ли се? Какво ти става днес? С левия си крак ли стана, не си се наспал ли, да закусваш ли забрави, че дрънкаш такива неща, които са известни на всички в общността, и ти е толкова несвойствено – нищо по-оригинално ли не можеш да измислиш – несвойствено е за теб да излагаш чужди мисли без да даваш свой собствен принос.
Мдам. Дойде ми до козирката, защото в онова, което наричаме – артистични кръгове, изложбени зали, галеристи, изкуствоведи, писатели – тези възгледи въобще НЕ СА ПОЗНАТИ и съзнанието на тези хора е бяло-беленичко и девствено като снегът на Хималаите по тези въпроси. Почти всички хора, занимаващи се с живопис, никога не са чували за думата “транссексуалност” и не знаят какво значи тази дума; лесбийка възприемат по начина както се възприемаше тази дума преди 30 год. т.е. като мръсна и неприлична; никого не са имали контакт или лично запознанство с гейове или лесбийки; повечето художници са хомофоби и хетеросексисти. А по мои наблюдение същото се отнася и до контингента класически музиканти и актьори. Какво значи хетеросексизъм? Хетеросексизмът означава (трябва да се върна към абзаца, от който започнах речта си ) - –че светът се възприема като населен от хора от два точно определени пола – мъже и жени – и те се определят преди всичко от първичните им и вторични им полови белези (вид полов орган, гърди, окосмяване и пр.) и никога не е мислено, не е предполагано ( човек не се е замислял), че може да бъде иначе. И че може да има друга връзка/любов, брак между хората, освен хетеросексуалната. Или ако има, “това не ни засяга” това е нещо присъщо на много малък брой хора, толкова маргинален, че пътищата на този малък брой хора не се пресича с нашите изложбени/ концертни зали, това си е тяхна лична работа и връзка с изкуството няма никаква. И ако са такива, то по-добре да го крият.
Сега трябва да кажа нещо много важно за себе си. Аз живея в свят, напълно лишен от хомофобия (вътре в съзнанието ми е така) – тоест, още от 1986-та насам знам, убеден съм, действам с пълното съзнание, че България е най-свободната и авангардна страна на света, населена с най-интелигентните и фини хора в света, на които са им ясни най-големите тънкости и всеки човек срещу мен в момента в който му кажа че съм момче и че съм Джордж ми вярва на 100%, както му вярвам аз, и не само че и половин процент съмнение може да има, не само че съм момче, а че съм и това оптимистична гледна точка върху хората….не ме е лъгала. Защото законът в триизмерния свят е – каквото почукало, такова се обадило. Никога, или почти никога никой не е спорял с мен, че “се заблуждавам” за ориентацията си, ли “че съм жена”, или въобще налагал някакви хетеросексистки гледни точки. Хетеросексуалните се дразнят, когато гей-хората прекалено изтъкват тази страна от себе си, която уж на всички била омръзнала, и вече изкуството съвсем се измести, и пр. Е, в мое лице срещнаха почти съюзник, защото аз точно съм от хората които никога по никакъв начин не изтъкват “това нещо”, а възприемам “на вяра”, на голо доверие че веднъж след като съм казал, човекът го е приел, и оттук нататък – хайде да си говорим за важното, най-сетне – за чистото изкуство, за смисъла на същестуването и за мястото на човека във вселената. Такава позиция ми е много удобна, защото наистина имам какво да кажа, и както К.Д.Ланг казва “искам да ме възприемат като професионална певица, а не човек с професия лесбийка”, така и мойта професия е художник, а не транссексуален. Винаги съм възприемал хората идеализирано и смятал че човекът срещу мен е отражение на мене самият, т.е. – срещу себе си винаги имам най-широко и топло скроеният човек, чиято цел не са нито парите, нито славата, а чиято цел е да разбере каква е мисията му на този свят и заедно да си помогнем в откриването отговора на въпроса “Защо сме тук? (на земята). Нито “опипвам почвата”, преди да кажа нещо, нито го изтъквам така, сякаш нямам какво друго да кажа и това е най-интересното нещо в мен. Нито една от тези две крайности. Тази крайно оптимистична гледна точка може да изглежда лудост за някои, защото аз така подхождах и по времето на Тодор Живков към хората, даже когато разговарях с милиционери. На моменти е било наистина опасно и съм си патил. Но доблестта не е чак толкова голяма, защото София – е Наистина един Невероятно гей-френдли град. Може би един от най-толерантните в това отношение градове в света. И второ, още по времето на социализма толерантността към хомосексуалните жени беше (и аз съм свидетел) много по-голяма, отколкото към хомосексуалните мъже.
Тук всъщност опираме до корена на проблема – толарентността към гей-жените е пълна, защото няма нуждата от такава, защото те…не съществуват. “Не е имало” За артистичните кръгове те никога не са съществували. Лесбийките не съществуват за арт-света като контингент, като тип човек. Те са били скрити в сянка винаги. Когато на художник или писател му кажат “гей, хомосексуалност” той си представя обикновено мъж хомосексуалинст (и обикновено отношението е отрицателно). Именно защото живеем в мъжки свят, и това какво правят жените няма значение, и ако щат да са лесбийки, това не интересува никого. Никого не интересува, ако някоя художничка е лесбийка. Нали важното е, че – щом говори с женски глас, щом е с по-нисък ръст от мъжкия, щом има гърди – значи е жена. И щом е жена, значи е художничка, а не художник. Лесбийка или хетеросексуална – няма никакво значение. За хората на изкуството май още не са стигнали до възгледа, че “няма мъжки или женски тип писане, че в изкуството няма пол. Напротив – когато говорят за писателки или художники, техният пол обикновено се изтъква, и то с най-добри намерения. Винаги се вмъкват фрази като “и го прави с типично женска емоционалност, финес и топлина”, като обикновено се съчетава със силата, търпението, издържливостта – “не по-женски силно, но по женски властно” и т.п и т.н. Не, в никакъв случай не искам да кажа, че се изтъква някаква тяхна продаваема “сексуална част” (че освен че е човек на изк. Тя е и Красива, и привлекателна и пр. – тези неща се изтъкват или не винаги По Желание на самата нея – напр. балерината Маша Илиева се е снимала за плейбой, Кейт Буш се появява на сцената доста разголена и пр. – но никой не може да наложи тези неща върху някого – само ако тя самата иска). Не, фактът че даден творец е жена, се изтъква с добри намерения преди всичко от самите други жени (изкуствоведките) именно защото…живеем в новото десетилетие, именно заради...феминизма. ЕТО, и ние МОЖЕМ, ЕТО ТАЗИ ПРЕДСТАВИТЕЛКА ДОКАЗВА ЧЕ СМЕ СИЛА. Да си жена е прекрасно, да раждаш деца и в същото време да си творец е прекрасно, и пр. и пр. Ако една художничка е мощна, феминизмът би спечелил много в самото и съществуване. Той е заинтересован от това да има мощни представителки. И затова моето желание да бъда трансджендър се възприема леко като загуба за феминизма и буди голямо недоумение и негативизъм.
Също така, има сякаш някакво течение в мисълта на много изкуствоведи, че на “мъжкия тип” писане/рисуване трябва да противостои някакъв противовес – че жената Не Трябва да се опитва да рисува като мъж, защото жените в Изкуството Трябва да се утвърдят като Определена сила, различна от мъжа (за да не бъдат повече избутвани в сянка), а и защото този тип мъжко отношение към света е аут, т.е. ако е имало Ван Гог, то съвременните художници не трябва да рисуват като Ван Гог. Защото самите тези “напъни “ да имитират мъжко съзнание са лоши. Да, но този възглед че жената е “някаква друга”, “някаква различна от мъжа” противоречат на изходната точка, то която започнах – че женския и мъжкия тип мозъци са устроени еднакво, и понятието “друг, другост” трябда да се размие.
Сега, опирам до нещо много болезнено за мен – всъщност този акцент върху това – жената творец не трябва да се прави на мъж, трябва да бъде “каквато е” и пр. – всички тези обвинения слещу мен – защо се правиш на мъж, защо говориш в мъжки род за себе си, не е нужно – аз съм се убедил че произтичат от (сега никой няма да ми повярва)….ХОМОФОБИЯ (да, добрата стара…). Абсолютен страх от хомосексуалните, както и от лесбийството. Дори от страх че дъщерите им могат да се запознаят с въпросната художничка и да се заразят, или пък тя да почне да ги сваля. Ако въпросната художничка е безобидна лелка, която мисли само за пейзажи и натюрморти или рисува села, фолклор и хора в български народни носии без претенции на някакви страховити и скандални теми, добре. И добре е ако изглежда така, както изглеждат болшинството жени. Второ, от простотия и липса на оригинално мислене, от клишета и стереотипи за това какъв трябва да е мъжът и каква - жената.
Първо, аз не знам какво е това “бъди какъвто си”. Светът е театър, а хората в него – актьори. Само по-простоватите хора имат някаква “своя същност” и са напълно голи, такива каквито са. Много хора са точно противоположното на обвивката си. Много жени зад дългата си коса, рокли и грим, всъщност са войствени и пресметливи, или студени, или пък съвсем твърди като хора. И обратното. Да речем, качества като силна воля, смелост – те не са обусловени от начина по който си се облякъл и постригал. Например, познавам много мъжки тип жени, в които мъжкото е преди всичко това, че спят с жени, и силно са привлечени от тях – но това не значи, че целият набор от типично мъжки качества им е присъщ. Да, топъл човек съм, и не понасям грубостта във всяко отношение, но това не е живо доказателство, че съм жена. Познавам топли мъже, познавам и интуитивни мъже. Мъжете биват най-, най-различни. Видовете им са толкова, колкото е броят им по земята, като включим тук и транссексуалните. Най-дълбоките послания, същност, подсъзнание и пр. следва да се търсят в самата творба, но те рядко излизат на повърхността на социалното общуване, последното е нещо доста формално и дистанцирано от емоции, и за него всеки от нас си има някакъв имидж; а вече какъв ще бъде този имидж, бъдете така добри да оставите да реша аз, е не някой да решава вместо мен. Не може да бъде “моя същност” и да определя “това, което съм” физическите ми белези под дрехите (вид полов орган, окосмяване и пр.). Това не е най-висшата и съществена човешка същност. Уж си имам работа с духовни хора, ама се проявяват като ужасно въплътени във физическото.
Второ, дразни ме следното. “Бъди какъвто/каквато си” – а ти си емоционален, топъл, чувствителен човек; това са женски черти, следователно си жена. (значи Шопен, Шели, У. Бейк са жени също) Това са стереотипи – значи един мъж (художник, писател) се очаква да бъде – по-арогантен, напорист, груб, анималистичен, войнствен…По-логичен, и да се интересува от социално-политически теми, а не е интровертен, а в любовта да е по-малко романтичен, а повече грубо сексуален. И – така и така, намекват ми – последният набор от качества е много демоде, защото навлизаме във века на духовността, така или иначе – ВЪВ ТВОЙ ИНТЕРЕС е да си останеш това добричко зайче, каквото те познаваме. В твой интерес е, да не отблъскваш хората от себе си, да не ги настройваш срещу себе си. Да, имат късмет че по ред причини – защото много съм страдал, защото съм религиозен и съм се самовъзпитавал в дадена насока – наистина съм много благ, добродушен, кротък и търпелив; не пуша и не пия, не ям месо и пр. Но бих могъл и да не бъда. Има трансджендъри жена към мъж, които пият, пушат, играят хазарт, имат много жени и свалят много жени; и е възможно в същото време да пишат или рисуват. На тях ще им бъде призната транссексуалността, а на мен – не, защото съм добричък, така ли излиза? Добре де, борбеността не е задължително да се изважда на показ, може да е и дълбоко скрита. Трябва да показваш зла сила, трябва да си мъжкар, да приличаш на вълк който е готов да отхапе бутчето на галеристката, и да свалят всичко живо около себе си, и тогава те ще те признаят за каквото си поискаш. (точно тук опирам до нещо, което много ме възмущава в хората – че жените, а и не само те, а хората по принцип, имат тайничка привързаност към “лошите момчета” и грубата сила, и уважават ТОВА, ОТ КОЕТО СЕ СТРАХУВАТ, което е опасно за тях. Добротата не е достатъчно уважавана, а оттам може би и не достатъчно обичана, защото истинската обич включва известна доза страх и преклонение; т.е. тук на земята ценностната система е противоположна на божествения свят). Да се върна на разсъждението преди отварянето на скобата - разбира се, мъжете художници няма нужда да правят всичко това, да приличат чак на вълк, да показват зла сила – те могат да бъдат и меки колкото си искат, и гейове да бъдат – пак отново и отново, дори и да са гейове, ще им се казва “Я, какъв хубавец, я какъв момък, какво хубаво момче” и ще им се правят всякакъв вид реверанси. Но за мен мерките са толкова високо вдигнати – един транс трябва да възпитава качествата на противоположния пол в себе си ДО КРАЙНОСТ, за да бъдат те забелязани; и в злото, в озъбването, ако трябва, да стигне до крайност. Ако си транс “от мъж към жена” – трябва да си ХИПЕРЖЕНА. А трансът “жена към мъж” трябва да бъде ХИПЕРМЪЖ, и всички типични качества трябва да бъдат засилени, може би за да се покрият с тях недостигът като физически характеристики. По принцип ние, самите трансове (и от двата вида) сме се нагърбили с това, явно обичаме силните предизвикателства, но в един момент става прекалено напрягащо. Това ме напряга, защото по идея би трябвало в артистичния свят да се чувствам уютно и след приятели, а то е някаква ужасяваща борба.
Имам много какво да кажа по темата “трансджендърство”, но все не успявям да седна в подходящото настроение и да го подхвана, а горните обзаци ги бях написал отдавна и сега си викам, па като вече се написани, защо да не ги кача в блога.
|
08 Февруари 08, 12:19
 Коментари (4)
|
|
GEORGE ALEXANDROV/ ДЖОРДЖ АЛЕКСАНДРОВ 
