БЛОГ АРХИВ |
---|
«« |
март 2024 |
»» |
|
|
|
БЛОГ/ Blog 08:43 |
|
Стихове на Атанас Далчев - 1 |
ПОВЕСТ
Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
“Стопанинът замина за Америка.”
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ама не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само празните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
“Стопанинът замина за Америка.”
1925 г.
КЪЩАТА
Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата,
а мракът спи и през деня във стаите.
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
И снощи (ти видя ли от прозореца?)
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.
1925 г.
КНИГИТЕ
Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.
Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден;
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.
До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
1926 г.
СТАЯТА
Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.
В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.
Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъкнал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.
Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.
1925 г.
КОЛИ
Дълъг път, потъмнял и разкалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат
тези стари и груби коли?
Много дни във полета пустинни
непрестанният дъжд ги вали.
Много дни в този път безнадежден
ги следи неотстъпно дъжда
и разгъва чудовищна мрежа
от изпредена в нишки вода.
Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен
и понякога бедни села;
само скръбната песен размерена
на скриптящи безспир колела.
Тази песен, която приспива
и скъсява далечния път:
като нощ почернелите биволи
денонощно покорно вървят.
Стари груби коли сред полята,
ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.
1924 г.
ЕСЕННО ЗАВРЪЩАНЕ
Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани жълти стени.
Колко много години са минали
по неравния тягостен път
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!
Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.
А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.
1924 г.
|
18 Януари 10, 08:43
Коментари (28)
|
|